Сдружение „Асоциация на търговските арбитражи в България“ ще проведе пресконференция за представянето си на 13 юли 2017

Posted by Admin Admin on

Сдружение „Асоциация на търговските арбитражи в България“ ще проведе пресконференция за представянето си на 13 юли 2017 г. от 11:00 часа в пресклуба на „Българска телеграфна агенция“.

За правомощията на съда да констатира нищожност на арбитражно решение в производството за издаване на изпълнителен лист

Posted by Admin Admin on

доцент  доктор Таня Панайотова Градинарова

Преподавател по гражданско процесуално право и гражданско изпълнително производство в Юридически факултет на Русенски университет ”Ангел Кънчев”, адвокат в Софийска адвокатска колегия имейл: t.gradinarova@abv.bg

Резюме: Повод за изложението в доклада е едно от предложенията в Законопроекта за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс (ГПК) от група народни представители с вх. № 654-07-84 от 07.07.2016 г.[1], с който в обхвата на неарбитрируемите спорове по чл. 19, ал.1 от него се включват и споровете, по които една от страните е потребител, както и се добавя изрична нова разпоредба в правната уредба на производството по издаване на изпълнителен лист, според която, „съдът отказва издаване на изпълнителен лист въз основа на нищожни по смисъла на чл. 47, ал.2 от Закона за международния търговски арбитраж решения“. Внесеният законопроект е приет на първо четене на 6.10.2016 г. Мотивите за предложенията са общо известни – да се препятства и ограничи порочната практика, създадена от някои арбитражни съдилища при разглеждане на спорове с участие на потребители. Макар в теорията да не е прието да бъде анализиран законопроект, по мнението на автора предлаганата промяна в производството по издаване на изпълнителен лист ще има съществено отражение спрямо основополагащи понятия и институти на гражданския процес[2]. Това го мотивира да повдигне дискусия доколко правомощията на съда при издаване на изпълнителен лист могат да включат констатиране на нищожност на арбитражно решение, постановено от вътрешен арбитраж по неарбитрируем спор. Опора за изводите в доклада се търси в характера, предмета, целите и функциите на производството по издаване на изпълнителен лист.

            [1]Вж. подробно законопроекта на електронния сайт на Народното събрание –<http://www.parliament.bg>

            [2]В периода между провеждането на научната конференция и предаването на този доклад за печат коментираният Законопроект за изменение и допълнение на ГПК беше приет окончателно и обнародван, ДВ, бр. 8 от 24 януари 2017 г.

  1. Повод за изложението в настоящия доклад е приетата нова разпоредба в нормата на чл. 405 ГПК, според която „Съдът отказва издаване на изпълнителен лист въз основа на нищожни по смисъла на чл. 47, ал.2 от Закона за международния търговски арбитраж решения“ (чл. 405, ал.5 ГПК). Систематично тя е отнесена към производството за издаване на изпълнителен лист въз основа на решения на местните арбитражни съдилища, което според приетите изменения на ГПК е местно подсъдно на окръжния съд, в района на който е постоянният адрес или седалището на длъжника[1].

 

  1. Актуалността на анализирания проблем за правомощията на компетентния съд в производството по издаване на изпълнителен лист да констатира нищожност на решение на местен арбитраж и на това основание да откаже издаването му се обуславя от обстоятелството, че разпоредбата се домогва да възстанови служебните правомощия на съда по признаване и допускане изпълнението на местни арбитражни решения да прогласи тяхната нищожност поради неарбитрируемост на разрешения с тях спор и да постанови отказ от признаването им, съществували до реформата на Закона за международния търговски арбитраж (ЗМТА) през ноември 1993 г.[2] Същевременно, законодателят запази ограничения характер на проверката, която съдът извършва в производството по издаване на изпълнителен лист с правомощията, вменени на съда от разпоредбата на чл. 406, ал.1 ГПК.  Едновременно с това, приетите през януари 2017 г. изменения на ЗМТА съхраниха основния процесуален ред за защита срещу порочно арбитражно решение – иска за отмяната му или прогласяване на неговата нищожност, който е от изключителната подсъдност на Върховния касационен съд (чл. 47 ЗМТА). Законовите  промени в ГПК и ЗМТА в обхвата на анализираната материя поставят проблемите за съответствието на вменените от законодателя нови задължения на съда по издаването на изпълнителен лист въз основа на акт на местен арбитраж с правомощията му в това производство, както и доколко те не нарушават принципа за еднократност и изчерпателност на средствата за защита срещу порочно арбитражно решение[3].

 

  1. Същността на приетите промени в ГПК и ЗМТА в материята за порочното арбитражно решение и правните му последици опира до : 1) Възстановяване на понятието нищожно арбитражно решение, съществувало в законодателството и процесуалната ни теория преди реформата на ЗМТА от 17 април 2001 г.[4] Според възприетото законодателно разрешение, нищожно е арбитражното решение, постановено по неарбитрируем спор (чл. 47, ал.2 ЗМТА). Нищожността на арбитражното решение се разглежда в теорията ни като санкция[5]; 2) Изземване на съществуващата до приемането им изключителна функционална компетентност на Върховния касационен съд да се произнася по въпроса за арбитрируемост на разрешения с арбитражното решение спор в рамките на състезателно исково производство с гарантирано право на защита на двете страни; и 3) Въвеждане на своеобразно производство по екзекватура пред компетентния окръжен съд по издаване на изпълнителен лист за решенията на местните арбитражни съдилища със засилване на служебните правомощия на съда за констатиране на тяхната нищожност.

 

  1. Анализът на поставения проблем изисква кратък преглед на възприетите разрешения в българското законодателство.

 

  1. Първоначалната редакция на ЗМТА след приемането му[6] урежда исково производство за признаване и допускане принудителното изпълнение на арбитражно решение на местен арбитражен съд, подсъдно на Софийски градски съд, за да настъпят правните му последици. Съдът има право да постанови отказ от признаване или допускане на изпълнението на две групи основания: първата, която се взема предвид от съда само при изтъкване от страната, на която арбитражното решение се противопоставя, и втората, за която съдът, след сезиране с молба за признаване, следи служебно. Основанията за отказ от втората група обхващат неарбитрируемостта на спора и противоречието  на  арбитражното решение с обществения ред на Република България. Изискването за междинен акт на държавния съд като условие, за да се породят правните последици на арбитражното решение на местен арбитраж, се възприема в процесуалната теория като препятствие пред ефикасността на арбитражното правораздаване[7].

 

  1. Подобни правомощия ЗМТА в първоначалната си редакция урежда за контролиращия пороците на арбитражното решение Софийски градски съд в производството по неговата отмяна ( чл. 47 ЗМТА).  Сезиран с молба за отмяна на арбитражно по чл. 47 ЗМТА, компетентният съд я разглежда по исков ред и има право по свой почин при разглеждане на делото да прогласи решението за нищожно, ако установи, че то е постановено по неарбитрируем спор. Историко-правният преглед на режима на нищожността на арбитражното решение на местен арбитраж поради неарбитрируемост на спора обосновава извод, че за служебното й прогласяване държавният съд е разполагал с правомощия в производството по признаване и допускане на принудителното му изпълнение, когато то е било уредено като исково и състезателно производство. След сезирането му с молба за признаване или допускане на принудително изпълнение на арбитражния акт, при действието на ЗМТА до 2.11.1993 г. компетентният Софийски градски съд служебно проверява дали предметът на спора подлежи на арбитраж и при констатиране на неговата неарбитрируемост по свой почин прогласява нищожността на арбитражното решение, като отказва да го признае и допусне изпълнението му ( чл. 50, ал.2 ЗМТА- ред. до ЗИДЗМТА, обн. ДВ, бр. 93 от 2 ноември 1993 г.). Срещу прогласената нищожност с решението на съда молителят разполага с право на защита чрез обжалването му.

 

  1. С реформата на ЗМТА от 1993 г. производството за признаване и допускане на изпълнението на арбитражно решение, постановено от местен арбитраж, е отменено. Единственото средство за защита на страната срещу арбитражно решение на местен арбитражен съд с неблагоприятно за нея съдържание, постановено по неарбитрируем спор,  е искът за обявяване на неговата нищожност, чието предявяване не е ограничено с тримесечен срок от получаването му ( чл. 48, ал.3 – ред. ДВ, бр. 93 от 2 ноември 1993 г.).  Реформата се преценява в процесуалната теория положително, като важна стъпка за приравняване по сила на арбитражното решение на местните арбитражни съдилища със съдебното и израз на неговото пряко правно действие[8]. Като полезно отклонение на ЗМТА от Закона-Модел на Унситрал тя отрежда на българския арбитраж значително предимство спрямо арбитража в тези  държави, които следват неговия модел[9].

 

  1. С реформата на ЗМТА от 17.04.2001 г.[10] е премахната нищожността като основание за безсрочно атакуване на порочно арбитражно решение и неарбитрируемостта на спора, по който е постановено, е включена като основание за атакуването му чрез иск за отмяна ( чл. 47, ал.2, т.3 – ред. до ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 8 от 24 януари 2017 г.). В процесуалната теория законовите промени в режима на порочното арбитражно решение се преценяват като подобрение и отмяна на санкцията, състояща се в нищожност на арбитражния акт и вечната заплаха за неговото атакуване[11]. След промените на ЗМТА от 2002 г.[12] исковата защита срещу порочното арбитражно решение, независимо дали е постановено по международен или вътрешен арбитраж, чрез отмяната му е отнесена към изключителната подсъдност и международна компетентност на Върховния касационен съд[13]. В рамките на образуваното исково производство за отмяна, в съответствие с диспозитивното начало, сезираният съд се произнася по наведените от ищеца основания на иска[14], без правомощия служебно да констатира неарбитрируемост на спора, разрешен с атакуваното арбитражно решение. В съдебната практика на ВКС е безспорно, че арбитражното решение на местен арбитражен съд, постановено по неарбитрируем спор, може да бъде отменено само по реда, при хипотезите и сроковете, предвидени в чл. 47 и чл. 48 ЗМТА, а държавният съд няма право инцидентно да преценява арбитруемостта на съдебния спор, по който има произнасяне от арбитражен съд, както и да приеме за разглеждане същия спор, щом арбитражното решение е влязло в сила и не е отменено по предвидения за това ред[15].

 

  1. Различни са правомощията на държавния съд в производството по признаване и допускане на изпълнението на решения на арбитражен съд със седалище в друга държава. Съгласно изричното препращане в разпоредбата на чл. 51, ал.2 ЗМТА, то се подчинява на условията на сключените и действащи за Република България двустранни и многостранни международни договор, а нарочното производство за допускане на изпълнението им[16] се образува въз основа на искова молба и се подчинява на изискванията на чл. 118-122 от Кодекса на международното частно право, без длъжникът да има право на възражение за погасяване на присъденото вземане ( чл. 51, ал.3 ЗМТА). Общите правила на Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения (Нюйоркската конвенция)[17] съдържат в разпоредбата на чл. V от нея две групи отрицателни процесуални предпоставки за правото на признаване и допускане на изпълнението: първата, чиято правна уредба се съдържа в чл. V, т.1, които трябва да бъдат изрично заявени като възражение и доказани от страната, срещу която е предявено искането за екзекватура, и втората, за наличието на която сезираният с искова молба за екзекватура следи служебно. Основанията за отказ от втората група обхващат неарбитрируемостта на спора и противоречието на  арбитражното решение с обществения ред на Република България. Изброяването на отрицателните условия за признаване и допускане на изпълнението в Нюйоркската конвенция е изчерпателно.  Уредените в чл. V от нея две групи основания за отказ да се признае и допусне изпълнението на чуждестранно арбитражно решение са подчинени на различен процесуален режим относно заявяването им и разпределение на доказателствената тежест за тях между страните в производството по екзекватура[18]. Тежестта за доказване на отрицателните предпоставки от първата група по общото правило на чл. 154, ал.1 ГПК носи ответникът в производството по екзекватура, докато за наличието на основанията за отказ от втората група съдът следи по свой почин. Срещу съдебното решение за отказ от екзекватура, включително поради неарбитрируемост на спора, разрешен с чуждестранното решение, ищецът разполага с право на защита чрез обжалване, включително по касационен ред[19].

 

  1. Краткият преглед на възприетите разрешения в българското законодателство по режима на контрол от държавния съд върху порока на арбитражно решение, постановено по неарбитрируем спор, обосновава извод, че до промените в ГПК и ЗМТА, приети със ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 8 от 24 януари 2017 г. държавният съд разполага с правомощия за  прогласяване нищожността на арбитражния акт на това основание в  производства, организирани като искови и състезателни по характера си – производството  по признаване и допускане на принудителното му изпълнение пред Софийски градски съд, действащо до реформата на ЗМТА от 2.11.1993 г. и производството по отмяна на арбитражно решение, уредено в разпоредбите на чл. 47 и сл. ЗМТА. С правомощия по свой почин да откаже признаване и допускане на изпълнението на територията на Република България на арбитражно решение на арбитраж със седалище в чужда държава поради неарбитрируемост на спора разполага държавният съд в исковото и състезателно производство по неговата екзекватура, уредено в чл. 118-122 КМЧП, въз основа на процесуалната пречка по чл. V, т.2 от Нюйоркската конвенция.

 

  1. Общият принцип за атакуване нищожността на съдебното решение като основен правораздавателен акт по съществото на материалноправния спор е уреден в разпоредбата на чл. 270, ал.2 ГПК. До прогласяване на съдебното решение за нищожно, включително след служебна проверка от сезирания съд, се стига чрез редовното му обжалване – въззивно или касационно, а след изчерпването на тези правни способи – по исков път или чрез възражение безсрочно[20]. В процесуалната теория и съдебна практика е безспорно, че нищожността на съдебното решение не може да бъде разкрита в производството по издаване на изпълнителен лист поради ограничения обхват на проверката на изпълнителното основание, която съдът извършва в рамките на това производство[21].

 

III. Анализът на поставения проблем за съответствието на правомощията на съда в производството по издаване на изпълнителен лист с вменените му с разпоредбата на чл. 405, ал. 5 от ГПК нови задължения да откаже издаването му въз основа на нищожни арбитражни решения, изисква да потърсим опора на изводите в характера, предмета, целите и функциите на производството по издаване на изпълнителен лист.

 

  1. В процесуалната ни теория същността на това производство е отдавна изяснена и безспорна. Производството по издаване на изпълнителен лист представлява самостоятелно производство, по реда на което подлежи на установяване правото на принудително изпълнение и допустимостта на индивидуалното принудително изпълнение[22]. Преценено с оглед своя предмет, производството по издаване на изпълнителен лист има характер на „процес относно процеса“ за правото на принудително изпълнение. В него, по предвидената в закона процедура и ред подлежат на установяване елементите от фактическия състав на правото на принудително изпълнение. Можем да откроим следните характерни черти на това самостоятелно производство[23] :

10.1. То е съдебно производство, възложено на правораздавателен орган, различен от органа по изпълнението;

10.2. То е производство за предварителен съдебен контрол за допустимост на изпълнителния процес;

10.3. То е спорно по естеството си двустранно производство, чиято първа фаза е с несъстезателен характер;

10.4. Предметът му се състои в установяване съществуването на правото на принудително изпълнение на молителя, чрез проверка на изпълнителното основание. При това, съдът е обвързан от доказателствената сила на изпълнителния титул, което предопределя ограниченията на проверката, която извършва в рамките на това производство[24]. Въпреки приетите изменения, според които съдът има право да откаже да издаде изпълнителен лист, когато констатира нищожност на арбитражното решение поради постановяването му по неарбитрируем спор, обхватът на проверката на изпълнителното основание остава непроменен от законодателя. В съответствие с вменените му правомощия, компетентният съд има право да провери само редовността на акта от външната му страна и дали той удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника ( чл. 406, ал.1 ГПК), преди да се произнесе с разпореждане по молбата за издаване на изпълнителен лист.

 

  1. Производството по издаване на изпълнителен лист се развива в закрито съдебно заседание, като препис от писмената молба на лицето, което изпълнителното основание сочи като кредитор, не се прилага и не се връчва на длъжника ( чл. 405, ал.1 ГПК). Съдът разглежда молбата за издаване на изпълнителен лист въз основа на изпълнителните основания от вътрешното ни право, включително арбитражните решения на местен арбитраж в седмодневен срок от депозирането й (чл. 405, ал. 7 ГПК). В своята първа фаза производството е едностранно и несъстезателно, но като цяло е двустранно и спорно. Тази негова характеристика се разкрива във втората фаза на производството. При обжалването на разпореждането за издаване на изпълнителен лист длъжникът има право да предяви възраженията си срещу предпоставките за допуснатото изпълнение. При образуването му обаче се акцентира върху бързината и изненадата.

 

  1. След извършване на проверката, ограничена по своя обхват от обвързващата доказателствена сила на представеното към молбата изпълнително основание по съществуването на правото на принудително изпълнение, съдът се произнася с разпореждане, което е единственият случай в ГПК на произнасяне по главния въпрос на производството с процесуален по естеството си акт ( чл. 407, ал.1 ГПК). Независимо дали уважава или отхвърля молбата за издаване, то подлежи на обжалване в двуседмичен срок по реда на обжалване на определенията (чл. 407, ал. 1 ГПК). Началният момент на срока за обжалване е различен: за молителя срокът тече от деня на връчване на разпореждането, а за длъжника – от деня на връчване на поканата за доброволно изпълнение. Обжалването му не спира започналото принудително изпълнение въз основа на издадения изпълнителен лист (чл. 407, ал. 2 ГПК). В производството по обжалване длъжникът, срещу когото е издаден изпълнителният лист, има право на изключително ограничени по естеството си възражения. Те могат да се основават само на данни, черпени от самото изпълнително основание или да сочат нарушение на процесуалните правила при съдебната проверка, извършена при издаване на изпълнителен лист. Материалноправни възражения срещу притезателното право са изключени (плащане или погасяване на друго основание). Частната жалба срещу разпореждането за уважаване на молбата за издаване на изпълнителен лист или за отказа от издаването му също подлежи на разглеждане като правило в закрито съдебно заседание и по реда на чл. 278 ГПК. Въззивният съд се произнася по същество на частната жалба, като: 1) отменя разпореждането за отказ от издаване на изпълнителен лист и постановява издаването му; или 2) отменя разпореждането за издаване на изпълнителен лист и отхвърля молбата, като обезсилва служебно издадения изпълнителен лист. Съдебната практика на ВКС по въпроса за допустимостта на касационното обжалване на определението на въззивния съд, с което се е произнесъл по жалба срещу разпореждане за издаване на изпълнителен лист на първоинстанционния съд, е противоречива[25]. Надделява становището, че по издаването на изпълнителен  лист съдът се произнася в рамките на  двуинстанционно производство, поради което касационният контрол е недопустим[26].

 

  1. Разпореждането съда по издаване на изпълнителен лист завършва самостоятелно производство, което не е съставна част от исковия и изпълнителен процес. Изясненият характер на производството за издаване на първообразния изпълнителен лист обосновава становището, че то не се ползва със сила на пресъдено нещо относно изпълняемото право, тъй като установяването му не е негов предмет. Естеството му на „процес относно процеса“ спрямо правото на принудително изпълнение води до извод, че то не формира сила на пресъдено нещо и по правото на принудително изпълнение, нито относно съществуването или несъществуването на изпълнителното основание, подобно на определенията относно правото на иск в исковия процес. В процесуалната ни теория това становище е преобладаващо[27].

 

  1. Краткият анализ на естеството, предмета и функциите на производството по издаване на изпълнителен лист води до извод, че в рамките на това спорно и двустранно производство съдът се произнася по съществуването и предпоставките на правото на принудително изпълнение на молителя, при обвързаност от доказателствената сила на приложеното към молбата изпълнително основание. Във фазите на развитие на това самостоятелно производство не могат да бъдат предявявани и преценявани каквито и да е било материалноправни правоизключващи или правопогасяващи възражения на длъжника срещу съществуването на изпълняемото право[28].

 

  1. Извършеният преглед на възприетите разрешения в българското процесуално законодателство по режима на контрол от държавния съд върху порока на арбитражно решение, постановено по неарбитрируем спор, до промените в ГПК и ЗМТА, приети със ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 8 от 24 януари 2017 г., както и краткият анализ на същността и правомощията на съда в производството по издаване на изпълнителен лист дава основание за следните изводи :

 

  1. За първи път в процесуалното ни законодателство се вменява служебно задължение на съда при издаване на изпълнителен лист в рамките на едно неисково производство да констатира нищожност на арбитражно решение, постановено от арбитраж със седалище в Република България, т.е. да навлезе в преценка по същество на арбитрируемостта на спора, преди да се произнесе по главния въпрос на производството, с който е сезиран. При това, тази негова преценка се извършва в закрито заседание и в производство, чиято първа фаза е несъстезателна по своя характер. Оттук се поражда проблемът доколко тези негови правомощия са в съответствие с правата на молителя на ефективни правни средства за защита срещу преценката на съда за неарбитрируемост на спора, гарантирани му по силата на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

 

  1. С приетите промени законодателят прави стъпка към разграничаване на правните последици на съдебното и на арбитражното решение, като изоставя частично тяхното приравняване, постигнато с отмяната на производството по производството за признаване и допускане на изпълнението на арбитражно решение, постановено от местен арбитраж с реформата на ЗМТА от 2.11.1993 г. Възстановяват се служебните правомощия на съда, сезиран с молба за издаване на  издаване на изпълнителен лист въз основа на арбитражно решение, да констатира инцидентно порока нищожност, когато то е постановено по неарбитрируем спор. При това, същността на това производство и обхватът на неговата проверка остават непроменени – съдът е длъжен да прецени единствено „редовността на акта от външна страна“ и дали той удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника ( чл. 406, ал.1 ГПК). Компетентният съд не винаги ще бъде в състояние да обоснове извод за неарбитрируемост на спор, преценявайки външната страна на арбитражното решение. Не са променени и изискванията към приложенията на молбата за издаване на изпълнителен лист въз основа на арбитражен акт – те обхващат арбитражното решение и удостоверение, че той е връчен на длъжника ( чл. 51, ал.1, предл. 2-ро ЗМТА. Тази несъгласуваност на приетата нова разпоредба на чл. 405, ал.5 ГПК и непроменените разпоредби  на чл. 406, ал.1 ГПК и чл. 51, ал.1 ЗМТА е в състояние да породи проблеми при прилагането им в практиката.

 

  1. Вменените нови служебни задължения на съда по издаването на изпълнителен лист въз основа на арбитражно решение на арбитраж със седалище в страната да се произнесе по неговата нищожност, като откаже издаването, се обективират в процесуален по характера си акт – разпореждане, постановяван в рамките на двуинстанционно според преобладаващата съдебна практика производство. В съчетание с  отнасянето на компетентността по издаване на изпълнителен лист към окръжните съдилища по постоянния адрес или седалището на длъжника тази правна уредба поражда предпоставки за формиране на различна и противоречива съдебна практика по прилагането на разпоредбите и невъзможност за уеднаквяването й поради възприетото преобладаващо становище за недопустимост на касационния контрол върху определението на въззивния съд, с което той се произнася по частна жалба срещу разпореждането за издаване или отказ от издаване на изпълнителен лист.

 

  1. Възстановените правомощия на съда по издаване на изпълнителен лист да констатира нищожност на арбитражното решение и съхранените функции на Върховния касационен съд за контрол върху пороците на арбитражното решение, включително неговата нищожност, по чл. 47 ЗМТА пораждат проблема доколко с действащата уредба не се нарушава принципът за еднократност и изчерпателност на средствата за защита срещу порочното арбитражно решение. Има ли окончателното разпореждане на съда за отказ от издаване на изпълнителен лист въз основа на арбитражно решение за своя правна последица липса на правен интерес на длъжника по него от предявяването на иск за обявяване на неговата нищожност или отмяна пред Върховния касационен съд? Ако сезираният с такъв иск състав на ВКС го отхвърли, като констатира арбитрируемост на спора,  има ли право кредиторът да подаде отново молба за издаване на изпълнителен лист въз основа на арбитражното решение въпреки необжалваемото разпореждане с постановен отказ от издаването му ? Частичното отнемане на изключителната компетентност на ВКС да се произнася по въпроса дали атакуваното пред него арбитражно решение е нищожно в рамките на исково спорно правораздавателно производство е в състояние да породи изключителни проблеми пред правоприлагането и води до невъзможност да се формира постоянна и безпротиворечива съдебна практика по тези значими за бъдещето на арбитражното производство въпроси.

 

  1. С приетите изменения се въвежда промяна във функциите на компетентния съд в производството по издаване на изпълнителен лист, като отпада неговата обвързаност от доказателствената сила на приложеното към молбата арбитражно решение при преценката на изпълняемото право, удостоверено с него, като предпоставка на правото на принудително изпълнение. Преди да се произнесе по главния въпрос, с който е сезиран, съдът дължи проверка по същество относно арбитрируемостта на спора, по който арбитражното решение е постановено, която не е присъща на това самостоятелно двустранно производство.

 

В заключение може да се обоснове извод, че вменените нови задължения на компетентния окръжен съд по постоянния адрес или седалището на длъжника в производството по издаване на изпълнителен лист въз основа на арбитражно решение, постановено от арбитраж със седалище в България, да проверява арбитрируемостта  на разрешения с него правен спор като предпоставка за неговата изпълняемост може да са справедливи за длъжника, но не са в синхрон с характера, предмета, целите и функциите на това самостоятелно производство.  Приетите законови  изменения в анализираната материя биха могли да се отразят неблагоприятно върху авторитета на арбитражното правораздаване и да препятстват неоправдано пряката правна сила на арбитражното решение. Това е в състояние да доведе до намаляване ефикасността на българския арбитраж – достижение, постигнато след реформата на ЗМТА през ноември 1993 г.[29], което му отрежда  водещи позиции в световен мащаб.

 

            [1]ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 8 от 24 януари 2017 г.

            [2]Вж. за тях чл.49 и чл. 50 ЗМТА, обн. ДВ, бр. 60 от 5 август 1988 г., както и ЗИДЗМА, обн. ДВ, бр. 93 от 2 ноември 1993 г.

            [3]Вж. за него подробно Сталев, Ж. Арбитраж по частноправни спорове. С.: Сиела, 1997, с.137.

            [4]ЗИДЗМТА, обн. ДВ, бр. 38 от 17 април 2001 г. За основанията за нищожност на арбитражно решение и процесуалния ред за защита при действието на ЗМТА до измененията през 2001 г. вж. подробно Сталев, Ж. Пак там, 141-142, както и Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. Пето допълнено и преработено издание. С.: УИ“Св. Климент Охридски“, 1994, 614-615.

            [5]Така Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. Седмо допълнено и преработено издание. С.: Сиела, 2001, 684.

            [6]Вж. разпоредбите на чл. 49 и чл. 50 от Закона за международния търговски арбитраж в първоначалната му редакция – ДВ, бр. 60 от 5 август 1988 г.

            [7]Така Сталев, Ж. Арбитраж ……., с. 130.

            [8]Пак там.

            [9]Така Иванова, Р. – Във: Сталев, Ж., А. Мингова, О.Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. Девето допълнено и преработено издание. Първо по действащия ГПК. С.: Сиела, 2012, с.827.

            [10]Обн. ДВ, бр. 38 от 17 април 2001 г.

            [11]Така Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално……Седмо допълнено и преработено издание, с. 684, както и Иванова, Р. – Във: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч.,  с.830.

            [12]Обн. ДВ, бр. 46 от 7 май 2002 г.

            [13]Така Иванова, Р. – Във: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч.,  с.831.

            [14]Трайна и последователна практика на ВКС, изразена в: Решение № 23/20.04.2010 г. по т.д.№ 956/2009 г. на ВКС, Търговска колегия, II т.о.; Решение № 140/18.07.2016 г. по т.д.№ 329/2016 г. на ВКС, Търговска колегия, I т.о.; Решение № 162/05.10.2016 г. по т.д.№ 287/2016 г. на ВКС, Търговска колегия, II т.о.; Решение № 193/16.11.2016 г. по т.д.№ 708/2016 г. на ВКС, Търговска колегия, II т.о.

                [15]Вж. в този смисъл Решение № 151/19.06.2012 г. по гр.д.№ 553/2011 г. на ВКС, Гражданска колегия,         IV г.о. ( по чл. 290 ГПК), с което е обезсилено като недопустимо въззивно решение в частта, в която е присъдено  неплатено трудово възнаграждение поради наличие на арбитражно решение по идентична искова претенция, въпреки констатиране неарбитрируемост на спора, разрешен с арбитражното решение.

            [16]За разликите между инцидентно признаване на чуждестранни съдебни решения и признаване и допускане на изпълнението чрез нарочно производство вж. Тодоров, Т. Международно частно право. Европейският съюз и Република България. С.: Сиби, 2007, 361-366.

            [17]Ратифицирана с Указ № 284 на Президиума на Народното събрание от 08.07.1961 г., обн. ДВ, бр. 2 от 08.01.1965 г.

            [18]Вж. в този смисъл произнасяне на състав на ВКС по въпроса за приложимостта и съотношението между разпоредбите на чл. V, т.1 и т.2 от Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения в Решение № 162а /25.10.2010 г. по т.д.№ 993/2009 г. на ВКС, Търговска колегия, II т.о. ( по чл. 290 ГПК).

            [19]Така Решение №356 /23.02.1999 г. по гр.д.№ 24/1999 г. на ВКС, V г.о; Решение №717 /27.07.2005 г. по т.д.№ 183/2004 г. на ВКС, Търговска колегия, II т.о.; както и Решение № 162а /25.10.2010 г. по т.д.№ 993/2009 г. на ВКС, Търговска колегия, II т.о.  ( по чл. 290 ГПК).

            [20]Вж. в този смисъл Мингова, А. – Във: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с.548. Така и съдебната практика на ВКС, според която исковият път и възражение се прилагат след изчерпан инстанционен път за защита срещу нищожността –  Решение № 123/04.04.2012 г. по гр.д.№777/2011 г. на ВКС, Гражданска колегия, I г.о. ( по чл. 290 ГПК); Решение № 114/13.10.2014 г. по гр.д.№  1954/2014 г. на ВКС, Гражданска колегия, II г.о. ( по чл. 290 ГПК).

                [21]Вж. подробни доводи по възможностите на съда в производството по издаване на изпълнителен лист да откаже издаването му въз основа на проверка за валидността на изявлението, материализирано в изпълнителния титул, при Сталев, Ж. Изпълняемо право и изпълнителен процес.– Във: Годишник на Софийския университет. Юридически факултет. Том XL. С.: Университетска печатница, 1945, 63-67.

            [22] Проф. Сталев го определя като „предварително производство, в което се установява чрез установяване на правото на принудително изпълнение допустимостта на изпълнителния процес и се допуща исканото от молителя посягане върху правната сфера на длъжника“ – вж. Сталев, Ж. Изпълняемо право….., 70-71; както и Силяновски, Д., Ж. Сталев. Граждански процес. Том IІ. С.: ДИ Наука и изкуство, 1955, 53-54.

            [23]Подробно Сталев, Ж. – Във:  Силяновски, Д., Ж. Сталев. Цит. съч., с. 53; както и Иванова, Р. За систематичното място на производството по издаване на изпълнителен лист в бъдещия ГПК. – Съвременно право, 1991, № 3, 38-43, с. 40.

 

            [24] По сполучливия израз на проф. Абрашев, „работата на съда се свежда по-скоро до едно разпореждане, изискващо известна справка, а не съвещание и решаване“– вж.  Абрашев, П. Гражданско съдопроизводство (лекции). Том  III.  С.: Царска придворна печатница, 1918, 286-287.

            [25]За преодоляването на противоречивата съдебна практика между състави на ВКС по този въпрос е образувано и висящо тълкувателно дело  № 5 /2015 г. пред Общото събрание на съдиите от Гражданската и Търговска колегии на ВКС – вж. подробно за застъпваните становища искането на Председателя на ВКС до Общото събрание на съдиите от Гражданската и Търговска колегии на ВКС на електронния сайт на ВКС–<http://www.vks.bg/Dela/2015_05_GTK_Iskane_obrazuvane>

            [26]В този смисъл : Определение № 383/22.06.2012 г. по ч. т. д. № 371/2012 г. на ВКС, Търговска колегия, І т. о.; Определение № 114/24.02.2015 г. по ч. т. д. № 492/2015 г. на ВКС,  Търговска колегия, II т. о.; Определение № 2/4.01.2013 г. по ч. гр. д. № 411/2012 г. на ВКС, Гражданска колегия, I г. о.; Определение № 24/ 12.01.2015 г. по гр. д. № 5890/2014 г. на ВКС, Гражданска колегия, IV г. о.; Определение № 385/ 19.06.2013 г. по гр. д. № 2770/2013 г. на ВКС, Гражданска колегия, IV г. о.

            [27]В този смисъл  Сталев, Ж.  Българско гражданско процесуално……Пето допълнено и преработено издание, с. 634. На различно становище е Попова, В., според която влязлото в сила разпореждане има типичното за силата на пресъдено нещо установително действие и забрана за непререшаемост, но по отношение на правото на принудително изпълнение, а не изпълняемото право. За това становище вж. Попова, В.–Във: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Р. Цит. съч., с. 953.

            [28]Така Сталев, Ж. Защита на длъжника срещу материалноправната незаконосъобразност на принудителното изпълнение. – Социалистическо право, 1953, № 9, 15-45, 20-21, както и по аргумент от Решение № 23/20.05.2011 г. по гр. д. № 744/2010 г. на ВКС, Гражданска колегия, III г. о. (по чл. 290 ГПК).

 

 

            [29]Подробно за него вж. Сталев, Ж. Арбитраж…….., с. 130.